Или защо в България продължаваме да се сърдим на бизнеса, че прави бизнес, докато политиците, които носят отговорност за състоянието на икономиката, се крият зад евтин патриотизъм и морални възмущения
„Вроденият порок на капитализма е неравното разпределение на благата; вродената добродетел на социализма е равното разпределение на лишенията.“
Тази сентенция, приписвана на Уинстън Чърчил, вероятно е един от най-кратките и точни начини да бъде описано фундаменталното противоречие между две икономически системи. И макар да звучи цинично, в нея има повече икономическа истина, отколкото в десетки политически речи, изпълнени с патриотизъм, социална чувствителност и възмущение от големия бизнес.
Има нещо, което сякаш забравихме в България. Бизнесът и моралът не са едно и също нещо. Нещо повече – те невинаги вървят ръка за ръка. Бизнесът има интереси, цели, инвестиции, разходи, приходи и акционери. Неговата основна задача е да бъде печеливш. Не да бъде социален работник, не да изпълнява политически поръчения и не да компенсира икономическите неудачи на държавата.
Това не означава, че бизнесът трябва да бъде поставен над закона. Не означава, че корпорациите могат да правят каквото си поискат, нито че потребителите трябва да бъдат оставени без защита. Означава единствено, че трябва да започнем да разграничаваме икономическата логика от политическата реторика и моралните претенции.
Защото в противен случай рискуваме да се върнем към едно мислене, от което уж отдавна сме се отказали.
Помня началото на 90-те години. Бях малък, но помня как майка ми ми обясняваше, че иска магазините да бъдат пълни. Дори да не може да си позволи всичко, дори да няма достатъчно пари, тя искаше да има стока. Искаше да има избор. Искаше да влезе в магазина и да знае, че нещо може да бъде намерено.
Това беше времето на празните магазини, на дефицита и на икономика, в която наличието на пари невинаги означаваше, че можеш да си купиш онова, което искаш.
Днес, няколко десетилетия по-късно, сме стигнали до любопитен обрат. Имаме пълни магазини, международни вериги, огромни логистични системи, конкуренция и достъп до стоки, за които преди трийсет години можехме само да мечтаем. И въпреки това част от политическия ни елит сякаш изпитва носталгия по икономическата логика на времето, в което държавата определяше кое колко струва, кой какво произвежда и кой какво може да си позволи.
Последният повод за тази демонстрация на икономическо неразбиране е реакцията около изказването на Михаил Петров и последвалите политически и обществени нападки срещу него и “Кауфланд”.
Изведнъж социалните мрежи се напълниха с възмутени коментари. Политически лидери, държавници и самопровъзгласили се защитници на националния интерес започнаха да говорят за арогантност, колониализъм, национално достойнство и необходимост от защита на българския производител.
Само че зад цялата тази патетика стои един изключително прост въпрос: какво точно очакваме от една частна корпорация?
“Кауфланд” е част от Schwarz Group – голяма международна корпоративна група, която развива търговска дейност, инвестира, управлява вериги за доставки и се конкурира на различни пазари. Нейната цел е да прави бизнес и да реализира печалба. Не да създава щастие за българските политици, не да обслужва предизборните им послания и не да се съобразява с политическата чувствителност на всяка социална група.
Това е капитализмът. Харесва ни или не.
И тук идва първото голямо противоречие в българската политическа реакция. Години наред същите политически среди настояваха България да привлича чуждестранни инвестиции, да отваря пазара си, да създава условия за международни компании и да се интегрира в глобалната икономика. И когато тези компании дойдоха, инвестираха, изградиха инфраструктура, наеха хора и започнаха да развиват дейност, изведнъж се оказа, че не разбираме защо защитават собствените си интереси.
Какво всъщност очакваме? Международната корпорация да дойде в България, да вложи милиони, да поеме пазарен риск и след това да започне да се държи като благотворителна организация, защото някой политик е решил, че това е правилното поведение?
Нека бъдем сериозни.
Ако Михаил Петров беше направил същото изказване в Съединените щати, вероятно нямаше да предизвика такъв мащаб на политическа истерия. Не защото американският бизнес е по-морален, нито защото американските потребители са по-малко чувствителни, а защото там отдавна съществува установена култура на разбиране на корпоративните интереси и на отношенията между бизнеса и държавата.
Корпоративният ръководител представлява компанията, която управлява. Той защитава нейните инвестиции, позиции и икономически интереси. Това е неговата работа. Не е длъжен да се харесва на политическите партии, нито да говори така, че да получи одобрението на всяка публика.
Може да бъде критикуван за думите си. Може да бъде оспорван. Може да се дискутира дали начинът, по който е изразил позицията си, е бил подходящ. Но да се превръща едно корпоративно изказване в национален въпрос, в битка за достойнството на България, е не просто прекалено. То показва сериозно неразбиране на природата на икономическата система, в която живеем.
Има и още нещо.
Глобата, наложена от Комисията за защита на конкуренцията, е съвсем отделен въпрос. Ако тя е законосъобразна, обоснована и подкрепена с достатъчно доказателства, тя трябва да бъде понесена. Ако компанията смята, че санкцията е неправомерна, има право да я оспори по съдебен ред. Именно затова съществуват регулаторните органи и съдебната система.
Това е институционалният ред.
Но нека не смесваме правото на държавата да санкционира едно дружество с политическото желание да извлече дивиденти от неговата реакция. Още по-малко трябва да превръщаме регулаторното производство в своеобразен спектакъл, в който политиците раздават морални присъди, а социалните мрежи изпълняват ролята на съд.
Ако има нарушение, то трябва да бъде доказано. Ако има санкция, тя трябва да издържи съдебния контрол. Останалото е шум.
И тук стигаме до един от най-големите проблеми на българската политическа действителност: евтиният популизъм, който системно замества икономическата компетентност.
Не Kaufland разгради българското селско стопанство. Не “Кауфланд” създаде структурните проблеми на българското земеделие. Не “Кауфланд” носи отговорност за десетилетията липса на последователна държавна политика, за неефективните механизми на подпомагане, за проблемите с производителността, кооперирането, напояването, пазарната реализация и конкурентоспособността на българските производители.
Това са въпроси, за които отговорност носят българските институции и политическите управления през годините.
Но е много по-лесно да посочиш една международна корпорация и да я превърнеш в символ на всички икономически неудачи, отколкото да обясниш защо собствената ти държава не е успяла да създаде конкурентоспособна среда за местните производители.
Много по-лесно е да говориш за национално достойнство, отколкото за производителност на труда. Много по-лесно е да обвиняваш търговските вериги, отколкото да анализираш състоянието на българското производство. Много по-лесно е да се възмущаваш от цените, отколкото да обясниш как се формират те.
Защото ниските цени в една голяма търговска верига не са резултат от благотворителност. Те са резултат от мащаб, логистика, договаряне, икономии от обем, конкуренция и натиск върху доставчиците. Това са инструменти на съвременната търговия.
Разбира се, тук трябва да направим важно разграничение. Пазарната сила на големите вериги може да създава реални проблеми за доставчиците и да поражда рискове от злоупотреба с господстващо положение или нелоялни търговски практики. Именно затова има конкурентно право и регулаторни механизми. Но това е аргумент за ефективни институции и работещи правила, а не за политически линч.
И ако днес някой е решил, че трябва да нападнем “Кауфланд” заради начина, по който развива бизнеса си, нека бъде последователен. Тогава трябва да подложим на същата критика и „Фантастико“, и останалите големи търговски оператори, които работят по сходна пазарна логика.
Защото проблемът не е в националността на капитала. Проблемът е в правилата, по които той функционира.
Иначе се получава абсурдът да приемаме една бизнес практика за нормална, когато е реализирана от българска компания, и за колониализъм, когато зад нея стои чуждестранен инвеститор.
Това не е патриотизъм. Това е икономически провинциализъм.
Същата логика важи и за Левон Хампарцумян, например, който защитава позицията на бившия си работодател. Можем да харесваме или да не харесваме неговите аргументи, можем да ги оспорваме, можем да не харесваме дори самия него, но не можем да се преструваме, че е някаква изненада един човек с дългогодишен опит в банковия сектор да защитава интересите и логиката на голяма финансова институция.
Какво да очакваме от него? Да защитава политическия комфорт на хора, които нямат нищо общо с корпоративната среда, в която той е изградил професионалната си кариера?
Това е същият фундаментален проблем: отказът да приемем, че различните участници в икономиката имат различни интереси. И че не всеки, който защитава интереса си, непременно е враг на обществото.
Не по-малко комична е и употребата на думата „арогантност“. Тя се превърна в универсално политическо оръжие, с което се замества липсата на икономически и професионални аргументи. Вместо да се обсъжда съдържанието на едно изказване, се атакува характерът на човека, който го е направил. Вместо да се отговори на тезата, се поставя под съмнение личността.
Това е най-лесният начин да избегнеш същинския разговор.
И тук не става дума за защита на Михаил Петров. Не става дума и за защита на “Кауфланд” или Schwarz Group. Става дума за нещо много по-важно: за необходимостта да започнем да мислим за икономиката като за икономика, а не като за продължение на политическата пропаганда.
Една голяма компания може да бъде полезна за икономиката и едновременно с това да има практики, които заслужават критика. Може да осигурява работни места, да инвестира милиони и да плаща данъци, но същевременно да защитава агресивно търговските си интереси. Тези неща не се изключват взаимно.
Това е сложността на капиталистическата икономика. Тя не предлага идеални участници, а система от интереси, конкуренция, стимули, правила и институции.
И може би точно това е, което трябва да научим.
Политиците не са длъжни да харесват бизнеса. Бизнесът не е длъжен да харесва политиците. Но и двете страни трябва да разбират правилата, по които функционира системата. Държавата трябва да създава предвидима регулаторна среда, да защитава конкуренцията, да санкционира нарушенията и да гарантира върховенството на закона. Бизнесът трябва да спазва тези правила и да носи отговорност за действията си.
Това е нормалното съжителство между държавата и частния капитал.
А не истеричните изблици в социалните мрежи, в които всяко неудобно корпоративно изказване се превръща в национална обида, а днес пък Михаил Петров е най-големият враг на държавата. Истината е, че Михаил Петров е един голям професионалист, който ежедневно се грижи за благоденствието освен на Kaufland, но и на над 20 000 български семейства.
Най-големият проблем на България не е, че има големи международни корпорации. Проблемът е, че все още не сме изградили достатъчно силна собствена икономическа среда, която да може да се конкурира с тях. Не сме създали достатъчно конкурентоспособни производители, не сме изградили устойчиви вериги за доставки и не сме създали институционална предвидимост, която да насърчава дългосрочните инвестиции.
И вместо да говорим за това, ние се занимаваме с „арогантността“ на един изпълнителен директор. Мен ако питате, големите шефове на Schwarz Group в Германия трябва да поздравят Михаил Петров за позицията му, а не обратното.
Това е подмяната.
Има нещо дълбоко лицемерно в политическото поведение на хора, които години наред са призовавали за повече капитализъм, повече инвестиции и повече свободен пазар, а днес се възмущават, когато капиталът започне да действа според собствената си логика.
Не можеш да искаш инвеститорът да дойде, да вложи парите си, да поеме риска, да създаде работни места и да развие бизнеса си, а след това да му обясняваш, че трябва да се държи според политическите ти очаквания. Това не е икономическа политика. Това е опит за управление на бизнеса чрез емоции.
И накрая, нека припомним нещо, което би трябвало да бъде елементарно за всеки, който претендира да разбира от икономика.
Основният принцип на пазарната икономика е свободното определяне на цените и разпределението на ресурсите чрез механизма на търсенето и предлагането. Не платежоспособността, чувствителността или политическите предпочитания на дадена социална група или политическа прослойка определят този фундаментален механизъм.
Това не означава, че обществото не трябва да се грижи за хората с ниски доходи. Означава, че социалната политика трябва да се провежда чрез социални инструменти, а не чрез политическа намеса в пазарната логика и превръщането на бизнеса в изкупителна жертва за държавните провали.
Защото капитализмът не обещава равенство. Той обещава възможност за икономическа инициатива, конкуренция и създаване на богатство. Дали тази възможност ще бъде справедливо разпределена, зависи и от институциите, законите и политиките на държавата.
Но едно трябва да е ясно: ние отдавна не живеем в социалистическа планова икономика. Живеем в пазарна икономика. И ако някой все още не е разбрал разликата, проблемът не е в Михаил Петров, не е в “Кауфланд” и не е в Schwarz Group.
Проблемът е в неговото собствено неразбиране на света, в който живее.
Защото истината е проста, а тя е, че 99 % от днешните онлайн революционери, само миг след като затворят своя бунтовнически фейсбук, търчат по чехли към “Кауфланд” за да си купят от евтините моркови. Последното обаче е тяхната голяма тайна. Как мислите, Михаил Петров ли им е виновен за лицемерието?
Автор: Ангел Спасов, икономист
